Автор: Дамян Господинов
Денят на Освобождението на България от османско иго (3 март) е националният празник на България от 1991 г. На този ден е подписан Санстефанският мирен договор за прекратяването на Руско-турската война от 1877 – 1878 г., който ознаменува Освобождението на България. Договорът е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века османско владичество в България.
Санстефанският договор изостря силно отношенията между Русия и останалите Велики сили, поради това, че е сключен в нарушение от страна на Русия на предварително сключените тайни споразумения с Австро-Унгария – по-специално Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г.
Част от тези спорове са решени с Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., предхождащо Берлинския договор, който окончателно решава въпроса със създаването на Княжество България. Един от сериозните за Русия (а оттам – и за България) проблеми в Санстефанския договор е в предварителното съгласие на Русия, че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава.
Договорът предвижда създаването на автономно, трибутарно княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България, определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.
Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив.
Границата заобикаля Солун и през Бешичкото езеро излиза на Орфанския залив. От Буругьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово (Член 6).
Договорът се опитва да създаде голяма славянска държава на Балканите – княжество България би имало площ от около 170 000 кв. км и би обхващало Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.
Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7)
Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).
С подписването на Санстефанския предварителен мирен договор Османската империя приема исканията на Русия, съдържащи се в него. Въпреки това обаче Високата порта е била наясно, че договорът е предварителен и условията му ще бъдат преразгледани с участието на останалите Велики сили. Първите отзиви от подписания предварителен договор стават ясни, веднага щом той става известен за западните Велики сили. Обединеното кралство и Австро-Унгария се обявяват против него. Заедно с Обединеното кралство, Италия и Франция се обявяват силно против излаз на България на Бяло море.
Австро-Унгария изявява недоволство от създаването на голяма славянска държава, което е противоречало на предварителните тайни договорености от Райхщад.
Тази криза в отношенията със западните Велики сили карат Русия да мисли, че надвисналата война с Обединеното кралство и Австро-Унгария ще се състои. Руската армия не е способна на втора война, веднага след приключилата, а флотът за бъдещи военни действия в Черно море срещу Обединеното кралство, освен всичко сред войските върлува тиф.
В края на март 1878 г. от Русия в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той среща упреци от страна на австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши и императорът Франц Йосиф, че Русия не спазва предварителните договорености и съставя Санстефанския договор в нарушение на уговореното в Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция.
Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на съседните на княжество България балкански държави. Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток, към българските земи. По това време сърбите целят да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан, в която влизат земите на цялата македонска област и градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.
Румъния също не остава доволна от договора. Обсъждане по тези въпроси между граф Игнатиев и румънският крал Карол I, има още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния.
Така се нарушава целостта на румънския народ, а румънската държава получава чужди земи с чуждо население (Северна Добруджа). По-късно тези несъгласия дават отражение и в Берлинския конгрес. Румъния също изразява недоволството, че не е била поканена на преговорите между Русия и Турция. Гърция също има териториални недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.
Освобождението на България за пръв път се чества във Велико Търново на 19 февруари (3 март нов стил) 1879 г. Антим I, първи екзарх на Българската екзархия, тогава председател на Учредителното народно събрание, отслужва панихида в църквата „Св. Богородица“ в присъствието на депутати и граждани.
През 1880 г., 2 години след Освобождението, 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на тогавашния руски император Александър II. Празнува се като Ден на Освобождението на България от османско иго от 1888 г. Скоро след 9 септември 1944 г. е обявен за шовинистичен и повече не се отбелязва тържествено.
Отново се отбелязва (но не като официален празник) всяка година на 3 март, в чест на подписването на Санстефанския мирен договор, с решение на Политбюро на ЦК на БКП от 1978 г. по повод 100-годишнината на събитието. На този ден се вдига националното знаме и се поставят венци на паметника на Незнайния воин в София, в памет на българите, загинали в борбата за освобождението на Отечеството.
Вечерта на площада пред Народното събрание, до паметника на Цар Освободител – Александър II се провежда тържествена заря-проверка. Гражданите поставят венци и цветя на паметника на загиналите за освобождението на България воини от Руската империя (включително от откъсналата се по-късно Финландия) и Княжество Румъния. С решение на Народното събрание през 1991 г.
Денят на Освобождението на България от османско иго е обявен отново за официален празник, като става вече национален празник на Република България.
За автора:
Дамян Пенков Господинов е част от СК „Спаичъ“ (София). Роден е в гр. Плевен на 15. 01. 2002 г. До 8-ми клас е ученик в НУИ „Панайот Пипков“ със специалност „Пиано“, След това се премества в СУ „Иван Вазов“, което завършва през 2020-та година. Изучава право в Софийски университет и е автор във „Война и мир“