Автор: Дамян Господинов
Снимка: http://royalbulgariaincolour.com
Цар Борис ІІІ е син на цар Фердинанд Сакскобургготски и на княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Още с раждането си е въвлечен в сложните политически проблеми на възстановената българската държава, като първоначално е покръстен в католическото вероизповедание. Това става възможно благодарение на изменението на Търновската конституция от 1893 година, което позволява на престолонаследника да принадлежи и към „някое друго християнско изповедание“. Негов кръстник е папа Лъв ХІІІ и кръщелникът получава имената Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав и титлата княз Борис Търновски. През 1896 г. преминава в православната вяра с кръстник руският император Николай ІІ.
Престолонаследникът израства под опеката на деспотичния си баща, тъй като майка му умира, когато е петгодишен. Получава средното си образование в Двореца от учители от Първа мъжка гимназия. Завършва Военното училище в София.
През Балканските (1912 – 1913 г.) и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в Действащата армия; подполковник (1916 г.), генерал-майор (1918 г.). Царят има романс с младата принцеса Мария Румънска, но политически пречки осуетяват брака им В края на Първата световна война е провъзгласен за цар на България след абдикацията на баща си.
Още твърде млад, 24 годишен, Борис ІІІ поема царската корона поради абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г. Ситуацията в страната е напрегната, на власт идва земеделското правителство на Александър Стамболийски (1919-1923), а на 27 ноември 1919 г. е подписан унизителният Ньойски договор.
Превратът на 09 юни 1923 г. сваля с военна сила и жестоко убийство земеделския вожд Стамболийски. Съставен е кабинетът на Александър Цанков. Борис III го санкционира. Не закъснява отговорът на левите сили към преврата. Избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите по внушение на Коминтерна. Страната е разтърсена от терористични акции, атентати и противоборства между левите сили и правителството на превратаджиите. Ролята на царя тук не може да се тълкува само като поддръжник или противник на превратаджиите. От една страна той уверява Стамболийски в подкрепата си за него два дни преди преврата, но от друга подписва указа за назначаване правителството на превратаджиите, които обаче първоначално трудно откриват царя, той дори ги избягва, а при срещата си придава вид на изненадан от събитията и разколебан в решението си за указа.
На 14 април 1925 г. в прохода Арабаконак анархисти извършват покушение над цар Борис ІІІ, но не успяват да го убият. Същият ден в София е застрелян ген. К. Георгиев, председател на Демократическия сговор. След два дни при опелото на генерала в църквата ”Св Неделя” е извършен атентат и загиват много хора. Цар Борис отново се спасява поради закъснението си за церемонията.
При преврата на Деветнадесетомайците от 1934 година поведението на владетеля не е по-различно. Загадката отново остава, а фактът, че година по-късно той се налага над Деветнадесетомайците и установява личния си режим не ни помага да разберем какво точно е мислел и знаел.
Към края на 30-те години на ХХ век, Европа търпи радикални промени. В страни като Германия и Италия на власт идват крайни политически партии със силна обществена подкрепа. По всичко личи, че те ще се стремят да ревизират максимално пагубните клаузи на Версайската система.
През 1939 година Германия напада Полша и така дава началото на Втората световна война. Цар Борис III е поставен пред дилема, като върху него е оказан огромен натиск за това българите да застанат на страната на Хитлер. Борис обаче отказва открито да включи страната в Тристранния пакт, изтъквайки съображения от различен характер. Същевременно той не държи твърде голяма дистанция между себе си и Хитлер. Възползвайки се от новото международно положение, с помощта на Германия (и подкрепа от СССР) през 1940 година цар Борис договаря т.нар. Крайовска спогодба, с която на България отново се връщат земите от Южна Добруджа. Споразумението между България и Румъния е признато от всички велики сили. Българите в областта посрещат връщането им към пределите на родината с голяма радост.
През 1940 царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергски закони на Германия. През същата година Борис III отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, в които е включена и възможност за бъдещо съвместно присъединяване към Оста Рим-Берлин-Токио. През януари 1941 г. обаче той и правителството на проф. Богдан Филов се съгласяват България да се присъедини към Тристранния Пакт.
През март – април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни от историята като Поморавие, Вардарска Македония и Беломорие. Във връзка с това цар Борис III е наречен Цар Обединител.
След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци (подобно на испанската Синя дивизия), въпреки че в Германската легация в София били постъпили 1500 молби на български младежи – ратници и легионери, които искат да се бият срещу болшевизма.. На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.
В знаков за управлението на Борис през този период се превръща Еврейският въпрос. Под натиска на Третия райх, България е принудена да депортира евреите от Македония, Тракия и Пиротско. Депортацията на евреите от т.нар. „стари предели“ обаче е осуетена благодарение на решителното противодействие на подпредседателя на НС Димитър Пешев, много видни интелектуалци и застъпничеството на Българската православна църква.
В разгара на събитията, когато Втората световна война достига своята кулминация, а България има огромна нужда от политическа стабилност, се случва немислимото – българският цар умира. Това се случва на 28 август 1943 година, скоро след като се завръща от среща с Хитлер. Версиите за смъртта на монарха са много. Някои историци подкрепят теорията, че Борис е отровен по нареждане на самия Фюрер, докато други твърдят, че за кончината му са отговорни британските тайни служби или Съветският съюз, а трети подкрепят тезата за естествена смърт. Истината остава неразкрита и до днес.