Снимка: използвана с разрешението на „Изгубена България“ – lostbulgaria.com
Автори: Любомир Цанев и Анастасия Петрова
Есента на 1918 г. България губи войната все по-бързо. Войнишкото въстание не утихва, Съюзниците настъпват с всеки ден. На преговорите за мир пратеник от българска страна е Андрей Ляпчев, придружаван от американеца Арчибалд Уокър. Съюзниците нямат вяра в Цар Фердинанд, виждат го като пречка. Те искат неговата оставка и Македония, а в замяна сръбските и гръцките войски няма да влязат в България. На следващия ден тогавашният министър-председател Малинов повиква представителите на всички политически партии и заедно се съгласяват с условията.
Честта да съобщи новините на Негово Величество Цар Фердинанд се пада на Александър Малинов. Тогава главата на държавата повиква партийните лидери, като ги приема един по един. След дълъг и емоционален разговор с Теодор Теодоров, който му се опълчва, държавният глава започва да гледа по-трезво на ситуацията. Той признава своята грешка пред Тодоров и поема отговорност за него, а водача на народняците вижда и уважава това, че Цар Фердинанд е готов да поеме отговорност за своето решение за влизане във войната на страната на Централните сили.
На втори октомври ситуацията за България започва да се успокоява, тъй като вътрешното въстание е потушено и Радомир е превзет. Същата вечер царя прави няколко опита да запази властта си, но всички, към които се е обърнал, отхвърлят идеята му за преврат на правителството.
Фердинанд взема своето решение, като за целта го представя пред Александър Малинов и синовете му, Негово Височество княз Кирил и от тук-насетне Негово Величество Цар Борис III. В Манифеста се описва любовта на Цар Фердинанд към народа, към родината. В него той призовава всички хора да се сплотят, без значение това какви възгледи имат, а най-важното, че отстъпва трона в полза на сина му, тогава още Негово Височество княз Борис Търновски.
След това Малинов прави стъпка напред, изричайки думите „позволете ми пръв да Ви поздравя като цар на българите… Цар Борис III“. Някои източници и историци твърдят че тогава Царят-баща Фердинанд го прегръща и му казва „Отсега нататък аз съм твой поданик, но аз също съм и баща на Ваше Величество“, а други, че това се случва вечерта след неговото короноване преди баща му да замине.
Последното желание на Негово Величество Цар Фердинанд I Български е било една последна визита заедно с двамата му синове на двореца „Врана“, едно от любимите му места в света.
Сутринта на 03.10.1918 г. звънът на всички камбани в столицата известяваше възкачването на престола на Негово Величество Борис III, Цар на Българите, наследяващ баща си, който бе абдикирал. Манифестът, който представя Борис пред народа, звучи така:
Българи, С манифеста от днешна дата моят възлюбен баща извести отказването си от престола в моя полза и с това велико самопожертвувание пред върховните интереси на нацията даде пример за неизменимата обич към България.
Обявявам на българския народ, че от днес аз встъпвам на престола на българските царе под името Цар Борис трети.
Роден на хубава българска земя и духовно чадо на Православната вяра, израснал в средата на моя любим народ и заедно с него споделял радостта на светлите му подвизи и постоянния му напредък, винаги въодушевен от идеалите му, проникнат от демократическия му дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и независимост, така и във всичките му държавни и обществени институти, аз тържествено заявявам, че ще почитам конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа.
Осланяйки се на волята на народа и на подкрепата на Всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около моя престол и да ми дадат пълната си подкрепа за да изпълня свещения си дълг към милата ми родина, която преживява моменти на крайни усилия и тежки изпитания, и да подготвя достойно и честито българското име. Да живее България! София, 3 октомври 1918 г.
Няколко часа по-късно, офицерите от Главната квартира на Българска армия и от Министерството на войната се събират, за да положат клетва пред новия Цар. Офицерите на действителна служба заявяват, че всички запасни офицери, без изключение, са пожелали да дадат клетва за вярност, включително запасният генерал Георги Бакалов, известен социалист, в цивилния живот като преводач и разпространител на социалистическа литература. На въпроса защо той подава клетва, след като това противоречи на болшевишката му вярност, той отговаря по следния начин: „Е… добре, мога да Ви обясня поведението си съвсем откровено. Вие може би не знаете, че по случай раждането на Княз Борис, аз бях написал преди повече от двадесет години една остра статия в нашия социалистически орган. Аз открито се подигравах с монархическата институция, възмущавах се от празненствата, организирани по този повод и от думите, с които буржоазната преса от това време изразяваше своята радост от едно събитие… Въпреки това, аз се присъединявам днес към вас, подбуден единствено от желанието да отдам почит на нашия нов Цар, когото опознах и оцених през време на войната и към когото изпитвам, като целия народ, чувства от уважение и доверие…“
Негово Величество Цар Борис III несъмнено наследява Третото Българско царство в един от най-трудните му периоди. Благодарение на предаността пред върховните интереси на народа, неговото родолюбие, патриотизъм, дипломатичност, търпение и лоялност, той успява да се справи с нещастията и зложелателите, с които той се сблъсква пред своето царуване. В наши дни ние трябва да продължим да се борим за една единна България, да изпитваме родолюбие и любов към отечеството. Както самият той е казал: „Наш дълг, дълг на всинца ни, от най-малкия до най-големия, е да запазим и засилим единството. Неговият стимул е безграничната любов към Родината, която живее през поколенията. Но нека, изпълнявайки дълга си, бъдем сплотени в името на онова, което остава след нас и което трябва да бъде наш култ – Отечеството“.
Източници:
Стефан Груев, Корона от тръни;
Сборник по повод 70-годишнината от блажената кончина на Н. В. Борис III Цар на българите;
Н. П. Николаев, Трагичната съдба на един цар[U1] .
