Пети ноември е една доста спорна дата за политическата среда не само в наши дни, но и през десетилетия и вековете. Безспорно за популяризирането ѝ в съвременното общество основна вина има киношедьовърът „V for Vendetta“, вдъхновил доста млади хора, превръщайки маската на Гай Фокс, използвана от главния герой Ви в символ на революциите, протестите и антисистемните движения от XXI век, включително и на една от най-големите хакерски групи – Анонимните. Но всъщност популярната фраза „Помнете, помнете, пети ноември“ датира далеч по отдавна от началото на това хилядолетие.
Кой е Гай Фокс?
Гай Фокс е английски войник роден през 1570 г. в Йорк, Великобритания. По времето, по което е живял революционерът, католическото общество в Кралството е преживявало тежки репресии.
След смъртта на Елизабет I от рода Трюдор, английските католици се надяват на важни законодателни промени и отмяна на ограниченията, която тя е наложила върху тях, но това остава един глас в пустинята. Това довежда до началото на така наречения „Барутен заговор“. Робърт Кейтсби, друг от заговорниците, предлага да взривят сградата на Парламента при посещението на крал Джеймс I и неговото семейство, което е трябвало да се случи на 5 ноември 1605 година. Целта била да бъде убито кралското семейство и голяма част от парламента. За осъществяването на плана са използвани множество бъчви пълни с барут, разположени в подземието на Камарата на лордовете.
Заговорът се проваля, след като един от участниците изпраща писмо до свой приятел, член на Камарата на лордовете, който на свой ред предупреждава Краля. Гай Фокс бива заловен точно когато се готви да запали фитила на барута. След като бил жестоко изтезаван, той разкрива имената на другите участници в заговора и всички са заловени и осъдени на смърт.
Съответната историческа личност не е била главния инициатор на разговора, но това, което го прави основната фигура са две неща – дълго време след изпълнение на присъдите той е бил смятан за единствения организатор сред обществото. Втората причина е начина, по който той умира. Осъден на жестока смърт – на обесване, изкормване и разчекване, но когато му слагат бесилото на врата той скача от ешафорда и вратът му се чупи.
Още от годината на смъртта му, пети ноември се отбелязва като „Нощта на Гай Фокс“.
Барутният заговор в литературата
Както споменах в началото на този текст, пети ноември остава една доста лирическа дата, а Барутният заговор е интерпретиран многократно през вековете в едно смело, вдъхновяващо и дори романтично събитие от литературните творци. Някои от най-популярните са следните:
Don’t you Remember,
The Fifth of November,
‘Twas Gunpowder Treason Day,
I let off my gun,
And made’em all run.
And Stole all their Bonfire away. (1742)
The fifth of November, since I can remember,
Was Guy Faux, Poke him in the eye,
Shove him up the chimney-pot, and there let him die.
A stick and a stake, for King George’s sake,
If you don’t give me one, I’ll take two,
The better for me, and the worse for you,
Ricket-a-racket your hedges shall go. (1903)
И най-популярната:
Remember, remember!
The fifth of November!
The Gunpowder treason and plot;
I know of no reason
Why the Gunpowder treason
Should ever be forgot! (1872)
Последната остава увековечена във филма „V for Vendetta“, където още в началото на филма се произнася съответната строфа от Натали Портман.
Филмовият шедьовър „В като вендета“ и начинът да оправдаеш революция
Филмовият шедьовър се превръща в такъв, заради това, което той предлага на публиката. През целия филм наблюдаваме исторически препратки от различни моменти в историята, в които тиранията не е чужда на обществото, живяло в съответния исторически период, наблюдаваме различни литературни конфликти от различните литературни периоди – от класическия наблюдаваме аспекти на човека срещу природата и човека срещу човека, от модерния на човека срещу обществото и от постмодерния на човека срещу реалността.
Още по-важното е, че самата философия на самия филм съществува в перфектна симбиоза с политическите послания на самия филм – сблъсъкът на революционера и хората срещу тираничния режим и за разлика от много революции, като например тази на Болшевиките, довела до смъртта на милиони, самият филм ни довежда до въпроса „Кога една революция може да бъде оправдана?“. Добавянето на историческите препратки и пресъздавайки ги в един недалечен от нас свят е просто черешката на тортата.
Можем да забележим още в началото на филма едно характерно за човека от настоящето, миналото, а вероятно и бъдещето престъпление, но не според законодателната система и съответните записани в нея правни норми, а едно чисто морално и религиозно престъпление – извинението за зверства в името на „Бога“. Сцената, в която Натали Портман се подготвя за среща и слуша водещия на съответното предаване, което, както повечето телевизионни медии в историята се използва за постоянно преповтаряне на политическа пропаганда, е една препратка към тоталитарните режими от 20-ти век и техните престъпления и зверства, които са били извършени, но също така и на престъпленията на Испанската инквизиция и Католическата църква, които се опитват да бъдат оправдани с това, че са извършени в името на Бога. Нека извадим думите му:
„Време е колониите да приемат действителността, време е за чаеното парти, което ни спретнаха. Предлагам да отидем на доковете довечера и да заврем този боклук в гноясалия свинктер на Америка. Кой е с мен? Как Ви звучи? САЩ беше страна, която имаше всичко, а 20 години по-късно е какво? Колония на прокажени. Защо? Безбожници. Безбожници. Застигна ги не войната, не чумата, а Божия съд. Никой не може да избяга от миналото си, нито от Бог. Мислите че не съществува и не ни наблюдава? Той ни изпитва, а ние направихме каквото трябваше. Аз бях там и видях – емигранти, мюсюлмани, гейове, терористи, нещастни болни изроди. Трябваше да умрат. Сила чрез единство. Единство чрез вяра. Аз съм богоязлив англичанин и се гордея с това“.
Всъщност, светът, който е описан преди 15 години, изключително много напомня на описания в тези думи, не мислите ли? Бежанската криза, тероризма, разрешаването на еднополовите бракове и религиозната толерантност навсякъде по света се засилиха точно през изминалите две десетилетия. Разбира се, още в първите пет минути ние виждаме отражението на това в какво се е превърнало мястото, на което се развива филма – една тоталитарна страна, управлявана от етнонационализъм и страх от другите. В нашия свят граждаснкия национализъм и етнонационализмът често се сблъскват помежду си, като второто често се нарича от умерените политици „криворазбрания национализъм“, опитан да бъде осъществен в нацистка германия по времето на Адолф Хитлер и управлението на национал-социалистическата партия. Веднага виждаме това в думите „емигранти, мюсюлмани“, които после биват наречени „нещастни болни изроди“.
Toва не е нещо чуждо и на съвременния човек. Ежедневно ставаме свидетели на определени групи от обществото, които се опитват да използват страха от другите, страха от различните (който забелязваме и по-нататък, когато Иви влиза в тайната стая на приятеля си, където той държи Курана, както и моментът, в който имаме разказ в разказа и ни се разкрива историята за две момичета, влюбени една в друга, хвърлени в затвора, измъчвани и подложени на експерименти от членове на партията), за да спечелят електорални гласове и малко власт. Разделението на обществото в най-голямата му форма, организирано често от радикални групи, едни, които чупят частна собственост на другите, другите, които пък кълцат техни снимки, е нещо, до което липсата на спазване на закона довежда. В такива моменти е много лесно и двете групи да кажат „Трябват ни по-тежки закони“ и това да доведе до такива, увеличавайки правомощията в централната и местната власт, въпреки че истината е друга – закони има, но те не се прилагат. И не се прилагат умишлено
Веднага след това виждаме една друга както политическа, така и доста философска тема и тя е криворазбраният страх от Бога. Виждаме как самият водещ на предаването сам признава своя грях, но той дори не го смята за такъв. Смята, че Бог това е искал и оправдава действията си със страха си от него, опитвайки се да внесе този страх в останалите хора. Това е, всъщност, ще бъда откровен с Вас, това е едно гнусно средство, което бива използвани от политиците откакто религиите съществуват, че дори и в ден днешен, поставяйки ни в една ситуация големи грешници да се мислят за безгрешни и да обвиняват други грешници в грях. Проследявайки това от древни времена, до дела на Испанската инквизиция и Католическата църква, опитите на Папата да придобие земя и да запази властта на църквата над светската, стигайки до наши дни, където се обезглавяват хора в Третия свят само заради различната им вяра.
Вредоносната страна тук е, че богоязливите хора често не са запознати със светите писания и религията, която те изповядват. Вместо да вярват на тълкуванията на хората, посветили живота си, за да изучават светите думи, информирайки се основно от телевизионните медии, хората приемат тълкуванията на съответните политици. За да завърша с тази част ще използвам думите на Архимандрит Никанор, които той каза пред Trendy News:
Ако човек внимателно чете св. Евангелие ще забележи, че Спасителят многократно ни предупреждава, че не можем да победим злото с неговите средства. Свойствено е на дявола да се опитва да направи нашите души зли чрез гнева и възмущението от самото зло, т.е. борейки се със злото в една от неговите форми, има опасност да го възприемем в друга негова форма и тогава самите ние да станем зли.
Паралел с горните думи на Архимандрит Никанор можем да направим с едни от първите реплики на главния герой: „С действия набожни ние често захаросваме отвън самия Сатана“. Разбира се, тези думи могат да се използват и за контраст на главния герой, за когото единствения начин да намери справедливост, е чрез своята вендета.
Един от най-знаменитите моменти в самия филм е взривяването на Лондонския съд, където детайлно е изобразено и взривяването на Темида, която е символ на правосъдието, въплащение на божествения ред, закон и обичай. Във филма, Ви взривява сградата, защото тя вече не представлява справедливостта, която трябва да символизира. Това повдига един доста философски, правен и политически въпрос трябва ли правото да произхожда от морала и изобщо правото морално ли е?
Разбира се, всеки човек има различен поглед над тези неща. Моралът не е силно субективен, а напротив – силно обективен, изграждан във времето в обществото, следователно – той е и динамичен и се променя постоянно, но не със скоростта, с която се движат криптовалутите, например. Валидността на законите и морала често са в сблъсък. В наши дни, в минали, а и дори в тази бъдеща антиутопия виждаме точно този конфликт – между системата от правни норми, която представлява правото и между морала. Можем да кажем, че съвременният морал, макар и изграден на база векове християнство, на което са изградени и голяма част от правните системи по света, променяйки се и забравяйки това, ще бъде леко променен в близките години и дълбоко променен в близкия век.
Всъщност, сблъсъкът между това кое е законно и кое е морално е стар от зората на времето. Затова е съвсем нормално в обществото постоянно да има борба за различни реформи в образователната система, в правосъдието, дори желанието за различни законови промени, гарантиращи повече свободи. Съвсем нормално е различни групи на обществото да искат да получат дадена свобода. Разбира се, обществото винаги ще се дели на хора, които искат запазване на настоящия ред, на такива, които искат да наложат определени свободи (за всекиго тази тема е различна – прогресивните хора искат свобода за еднополовите бракове, либертарианците искат свобода на криптовалутите, консерваторите искат повече права на църквата), както и на групи от хора, които искат да налагат забрани (отново за всекиго тази тема е различна).
Гореспоменатите ми думи можем да забележим представени във филма, точно в сцената, в която главният герой взривява Лондонския съд. Разбира се, оттам нататък виждаме и друг белег, характерен за тоталитарните режими – медийното затъмнение, представени под характерното излъчване на фалшива информация. Във филма, взривът на сградата е представен от медиите не като революционен акт, нито пък се споменава, че е била взривена, а че е била съборена от властите. Медийната свобода е изключително важна.
През последните години в страната ни видяхме призиви за забрана на фалшивите новини. Какво значи това? Разбира се, настрана от съвсем обективните новини тип „Сменяме часовника с един час назад“. една голяма част от новините в наши дни са субективни. Ако нещо бъде публикувано и то е лъжа, може да се докаже в съда. Нека не Ви заблуждава, че някой иска да забрани фалшивите новини. Определени хора просто искат монопол над истината. Свободата на словото е нож с две остриета, но си струва да го държим.
Всъщност, виждаме и един доста характерен метод за тоталитарните режими – представянето на лидера на партията само в добра светлина и погубване на този, който посмее да му се подиграе, както се е случвало неведнъж в Нацистка Германия и в Съветския съюз. В една от сцените на филма ще видите заснето комедийно предаване с лидера на партията, управляваща Великобритания. Малко по-късно, водещият е заловен.
„Парадоксът на българското общество е, че ту е готов да скача на революция, защото е длъжен да носи маска в метрото, ту сам позволява да му бъдат отнемани всякакви свободи, включително и икономически.
Един доста интересен паралел във филма можем да направим и с българската история. Става ясно, че всеки на по-висока позиция във Великобритания, че дори тези на по-малка, са били членове на партията, изискване, което трябва да бъде изпълнено, за да си в армия, полиция и т.н. Точно така се случва и през периода на социализма в България, когато за една голяма част от професиите в страната, а и не само, е трябвало да бъдеш челен на българската комунистическа партия. Виждаме и паралела с лоялността към партията с тази над семейството.
Разбира се, преди да си отговорим на въпроса „Как да оправдаеш революция?“, първо трябва да разгледаме една фраза, давана като аргумент от двете страни на монетата – това, че в рая е ред, а в ада е хаос. Но може ли един ред да бъде ад? Отговорът на този въпрос, ще ни отговори и дали може да бъде оправдана революция (Разбира се, не говорим за всички революции, защото някои от тях са довели на света само болка и страдание“.
Разглеждайки филма, ние виждаме една съвсем установена диктатура. Като за начало, виждаме че всеки, който има различна вяра, етнос или сексуална ориентация, бива не само отлъчен от обществото, той бива бит, публично порицаван, принуден да се укрива, арестуван, измъчван и използван за опитно зайче. Та, това дали ще го има в рая? Не. Но го има в законово установения ред на тази хипотетична Великобритания използвана във филма. Всъщност, искам да припомня, че това е и реалността в доста страни от третия свят.
Чрез установения ред са наложени и вечерния час във филма, медийното затъмняване, убийството на политически активисти, забраната на определени вероизповедания, приравняването на партията до ниво на Бог и др. Реално, ако имате проблем с гореспоменатите общества и не желаете да живеете в такова общество, то можете да оправдаете революция. Разбира се, тук можем да поговорим и за другата страна – революционерът, който е изразен социопат, убива служители, които просто си вършат работата, подлага Иви на мъчения, за да провери верността ѝ и т.н., но това ще бъде тема на друга статия.
Та, да се върнем на горното – целият този филм показва, че е мит, че в рая има ред и йерархия и те абсолютно винаги са нещо прекрасно, а в хаоса е ада и той категорично е нещо лошо. Приспособяването към един болен ред, позволяващ на тези нагоре в йерархията да извършват престъпления в името на Бога, не е рай. Всъщност, диктатурата, тоталитаризмът, престъпните режими – те никога не се зараждат във времена на хаос. Често във времена на хаос се зараждат най-големите свободи, но след хаоса идва редът. Да приемем, че този ред е демокрацията. Да си представим, че когато сме в такъв режим, обществото ходи на едно въже – от едната страна е свободата, от другата – точно обратното и ние постоянно се клатим. Това е опасното на този режим – че освен свободи, може да си докараме и точно обратното. Твърдението, че хаосът е нещо, което отнема свободите, е напълно грешно – то се случва във времена на ред, когато сме гарантирали правомощия на управляващите, а те на свой ред си прокарват нови, малко по малко, закон по закон. Затова трябва да си припомним, че не обществото трябва да се страхува от правителството, а точно обратното.