Когато се сблъскаме с насилие, много хора често се чудят: „Защо тя просто не си тръгне?“.
Понякога въпросът идва с преценката „Нейна е вината, ако не го направи“. Въпросът е по-добре формулиран като „Защо тя избира да остане?“
Насилието в една връзка не се изразява само във физическо посегателство. Много често то е само под формата на психологически тормоз, което е не по-малко опасно (това са непрекъснатите заплахи, скандали, неконтролируеми изблици на гняв, прекомерна ревност и подозрителност, опити за социална изолация на жертвата, както и заплахи за убийство или самоубийство в случай на раздяла).
Хората, които никога не са се сблъсквали с подобни проблеми, в повечето случаи са сигурни, че няма нищо по-лесно от разрешаването на този въпрос: просто ставаш и си тръгваш от твоя мъчител.
И наистина, това изглежда най-логичното и очевидно действие.
Защо обаче на практика не се получава така? Защо жертвите на домашно насилие почти никога не успяват да направят тази решителна крачка? Ето какво разказват учените пред erlc.com.
В много случаи основният (а понякога и единственият) аргумент е чисто икономически – когато една жена е поставена в ситуация на пълна финансова зависимост, особено когато в семейството има деца. Обикновено мъжете, които подлагат жените си на психологически и физически тормоз, предварително са се „погрижили“ за това. Те държат пълен контрол над банковите сметки, спестяванията, дори и над доходите на своята половинка, като често дори не ѝ разрешават да работи.
Друга причина е страхът от изблик на агресия от страна на насилника и закани за физическа разправа.
Макар че този страх може да бъде ирационален, най-често той има напълно реално основание.В много случаи фразата „Ще те намеря вдън земя и ще те убия!“ не остава само заплаха, а се превръща в поредния „битов инцидент“ в криминалните хроники. И за съжаление, правоохранителните органи (особено у нас) рядко обръщат сериозно внимание на подобни заплахи.
Има и няколко много деликатни психологически причини, поради които една жена остава при своя насилник. Една от тях е срамът. Колкото и странно да звучи, нерядко жените се срамуват от това, че са се оказали жертви на домашно насилие, а понякога дори поемат върху себе си вината за случващото се. Затова те не само че не си тръгват, но и упорито крият от близките и приятелите си това, което се случва в семейството им.
Често те пазят тази своя „тайна“ дори от най-близките си, страхувайки се, че ще бъдат упреквани или че ще срещнат неразбиране.
Немаловажно е, че мъжете насилници са ловки манипулатори, които освен че държат своята жертва в постоянно напрежение и страх, успяват да ѝ внушат, че именно тя е причина за техните изблици на агресия.
И не на последно място, т.нар. цикли на насилие винаги завършват с „меден месец“.
След поредния епизод на остро насилие винаги настъпва спокоен период, през който мъжът става особено любящ, грижовен и демонстрира чувство на вина за постъпката си. Този период е придружен с многобройни обещания, че това никога повече няма да се повтори, както и с всякакви доказателства за неговата всеотдайна любов. Често той смирено изтъква, че има проблем, че се нуждае от нейната помощ. И тогава жертвата сякаш се успокоява, страхът и тревогата отстъпват пред любовта и чисто човешката загриженост, тя вижда нещата в много по-светли краски и постепенно забравя за случилото, надявайки се, че наистина ще бъде „последно“. А точно в такива моменти е доста трудно да вземе решение да напусне своя партньор.
За съжаление, случаите на насилие почти никога не остават единични. Те рано или късно се повтарят, потретват… при това с нарастваща сила.
Превод и редакция: TRENDY NEWS
