Ако има история, която да ни е трогнала истински и до сълзи, това е тази на Хачико от гара Шибуя…
В началото на 1924 г. Хидесабуро Уено, професор в катедрата по селско стопанство в университета в Токио, избира за свой домашен любимец златисто-кафяво кученце от породата „Акита“.
Името му е Хачико (Хачи: осем; безкрайност и Ко: привързаност).
То е родено на 10 ноември 1923 г. във ферма близо до град Одате, Япония. Така двамата поставят началото на една незабравима история.
Всяка сутрин Уено се качва на влак от близката гара Шибуя, за да отиде на работа. И до там никога не отива сам. В продължение на повече от година Хачико изпраща своя стопанин до гарата и точно в пет следобед го посреща пак там, чакайки го винаги на едно и също място. Постепенно хората, работещи на гарата, се сприятелили с кучето, възхищавайки се на предаността, която засвидетелства към стопанина си. Те свикнали с присъствието му там и се радвали на посрещането, което Хачико устройва на Уено всеки ден.
Всеки ден до 21 май 1925 г.
Както всяка сутрин, Уено се качва на влака от гара Шибуя, изпратен от вярното си куче, но повече не се връща. В този ден професорът получава мозъчен кръвоизлив и почива на място. А точно в пет следобед Хачико стоял на обичайното си място, очаквайки стопанина си, но той така и не се появил. Кучето останало на поста си до късно вечерта, когато съпругата на Хидесабуро Уено дошла да го потърси и прибере вкъщи.
Въпреки опитите на роднините на професора да осигурят нов дом на Хачико при себе си, той продължил да идва на гара Шибуя точно в пет следобед и да очаква завръщането на стопанина си. Преданото куче не пропуснало да отиде там нито един ден до края на живота си. В продължение на 9 години, 9 месеца и 15 дни то неизменно се връщало на гарата и заставало на обичайното си място, вперило поглед в пристигащите пътници.
На 4 октомври 1932 г. излиза първата публикация в пресата, разказваща невероятната история на Хачико. Заглавието ѝ „Предано старо куче чака завръщането на стопанина си 9 години след неговата смърт“ предизвиква огромен интерес в цяла Япония. Кучето се превръща в сензация. Много хора започват да го посещават на гара Шибуя, носейки му лакомства. Бивш студент на починалия професор организира преброяване на кучетата от породата „Акита“ и установява, че чистокръвните такива са едва 30, в това число и самият Хачико. Историята на необикновения Хачи е превърната във филм два пъти – през 1987 г. и през 2009 г.
Хачико умира на 8 март 1935 г. на малка уличка близо до гара Шибуя.
Легендарната му и трогателна преданост го превръща в национален символ на лоялност, а историята му – във вдъхновение за цяла Япония.
Учители и родители започват да представят Хачико като пример, който трябва да следват децата им. Японски художник изработва скулптура на кучето и я поставя на мястото, където то прекарва почти целия си живот – пред входа на гара Шибуя.
Когато тъгата, предизвикана от историята на предания Хачико отмине, разбираме на колко много трябва да ни научи поведението му. Животът му, посветен на другия, чийто смисъл започва и свършва с отдадеността към него – към най-важния друг, е светъл пример. Замислете се… способни ли сте на такава обич? На такава вярност?
Да, Хачико ще остане в паметта ни като много повече от символ на преданост. Ще го помним като кучето, което ни учи на човечност.
