На 23 август 1973 година престъпник на име Ян-Ерик Олсон влиза в банка в Стокхолм, изважда пистолет и взима четирима души за заложници. След това той настоява да получи кола, с която да избяга, пари и обещание да не бъде пращан в затвора, пише dnes.bg.
Полицията обаче обгражда банката със снайпери. От своя страна Ян-Ерик Олсон се оттегля заедно със заложниците в банковия трезор, а един от полицаите се промъква вътре в банката и затваря вратата му, оставяйки похитителя и жертвите му заключени вътре.
Ето тук историята започва да става малко странна.
Вътре в трезора една от заложничките, Кристин Енмарк, се обажда на премиера на Швеция и моли да бъде позволено на нейния похитител да избяга. И нещо повече – тя казва, че иска да тръгне с него. Разбира се, премиерът отказва, а полицията се подготвя да нахлуе в трезора.
Вместо това, Ян-Ерик Олсон решава да се предаде, но неговите заложници сами предлагат да бъдат негови „живи щитове“, за да го предпазят от куршумите на полицията. По-късно те дори отказват да дават показания срещу похитителя си и дори събират пари за защитата му.
Изглежда сякаш жертвите са напълно полудели, за да се съюзят с похитителя си, но не и с полицията. Именно този психологически феномен става познат като „Стокхолмски синдром“.
Но ако се вгледаме малко по-отблизо, ще разберем, че историята не е толкова праволинейна, колкото си мислим. Всъщност Енмарк е имала добра причина да вярва, че има по-голям шанс да бъде убита от престрелка между полицията и похитителя, вместо да бъде убита от престъпника. Всъщност е в неин интерес Олсон да бъде пуснат да си отиде мирно.
След 1973 година концепцията за „Стокхолмски синдром“ се споменава в медиите за множество криминални случаи. Но много експерти са скептични, тъй като синдромът не е признат за истниско психологично отклонение. А през 1989 година ФБР разглежда близо 600 полицейски агенции, но така и не успява да открие нито един случай, в който емоционална връзка между похитителя и жертвата е повлияла върху спасителната операция.
Накратко – появата на „Стокхолмски синдром“ е изключително рядка. Но може ли всъщност и историята, която е създала термина, да е повече свързана с обвинения към жертвите, отколкото реалността?
