Имало едно време период на тежки сражения за територия и независимост. Тогава, при цар Симеон I Велики (893-927г.), България се простирала на цели три морета – Бяло, Адриатическо и Черно. В днешни дни, грандиозният 21 век, времена на преобладаваща демокрация, социални мрежи и свободия, ние не само че сме на едно море, но и имаме много недостатъци за преодоляване.
Актуални сме със случващото се през последните месеци в държавата, а именно навлизането на Коронавируса у нас. Уви, оказа се, че „Това на нас не може да се случи!“, разко се превърна в извънредно положение и втора фаза на заразата, по-силна дори от първата. Носене на маски, употреба на дезинфектанти и бой за тоалетна хартия, превърнал се в тотален куриоз. Ето това представляват нагледно изминалите 8 месеца. Всъщност изпуснах нещо много важно да допълня и по-точно, че от просто прилагането на предпазни мерки достигнахме изказвания като „Носеенто на маски е за да мълчите.“. На никого не му е сложена лепенка на устата. Та, нали всеки има правото да говори било то за хубаво или за лошо. Нека ви задам следния въпрос: Ако толкова много ви пречи това мълчание, то имате ли в действителност смелостта да говорите за онова, което всъщност ви тежи?
Дойде ред и на същината на дотук написаното. Ако преди сме достигали до цели три морета, то това, към което се стремим, да не кажа, че вече сме го достигнали е да бъдем разединени на три общества. Едното е това на сравнително праволинейните, другото на вечно протестиращите и третото на безмълвните, тези без собствена гледна точка, която да защитят твърдо. Кое от тях е по-страшното?
Не искам да мълча, но и нямам какво да кажа се намира някъде по средата. Да си винаги праволинеен е добре стига да ти носи удовлетворение и вътрешен мир, в противен случай е потъпкване на вашата истина. Да бъдеш обаче вечно в ролята на „хулиган“ също не се нарежда сред топ позициите за почетен гражданин и човек. В реалността няма награди за „Жена на годината“ и не всеки чете списание „Grazia“. Да рошиш жълтите павета и да се разхождаш с двулитровки в ръка, да замеряш вечни институции с храна, а след това да развяваш гордо българското знаме се равнява по-скоро на недотам измислена схема, отколкото на защита на човешките права, защото в крайна сметка излиза, че дори да сме на един протест, всъщност всеки се бори за личното, а не за общото благо. Крием егоизма си с борбата срещу потъпкването на човешките права.
Да имаш мнение и да говориш се случва както със, така и без маска. Стига обаче да има какво всъщност да кажеш и защитиш, без да навлизаш в ролята на вечния мъченик и разбойник, защото медали за това все още не се раздават. Личната позиция и смелостта са чудесно допълнение към правилната гледна точка. Какво обаче е правилно за вас и какво за тях? Ето къде се обединяваме…или разединяваме. Все сме си криви, все се нападаме и сме недоразбрали, за сметка на това пък и все много знаем. Цаката, както му се казва, е да намерим общата опорна точка, двигателят на машината. Оттам нататък е една идея по-лесно. В противен случай ще си стоим на три общества и потънали в блатото. А уж на герба пише, че съединенито прави силата…
Тази статия не е написана с цел порицание. Напротив, тя е тук, за да провокира.
Калина Костова
