Снимка: theboar.org
Поезията е едно от най-съвършените неща, които са измисляни някога. Тя е едно от доказателствата, че хората сме способни да създаваме красиви неща, само с използването на нашата мисъл, познания и емоции.
Не веднъж използвайки поезията, велики автори са рисували силни емоционални творби в съзнанието ни – на красиви женски образи, на пейзажи, на бедствия и на война, на любов и мъка.
Разбира се, не е изненада, че катаклизмите, които биват деяния на човешката ръка са отговорни и за създаването на едни от най-добрите поеми в нашата история. Изключително голям набор от литература се появява по време на ВСВ (да, тогава литературата не само е горяна), а и след нея.
Една от най-запомнящите се поеми на 20. век е на Константин Симонов – военен кореспондент, който през 1941 г. оставя любовта си Валентина Серова, с която той успява да се събере отново две години по-късно.
Поемата се казва „Чакай ме“ и е свързана с начина, по който той се чувства, докато е на фронта, показвайки ни, че единственото нещо, което той желае, е просто да се прибере при любовта на живота си.
Преводът, който предстои да прочетете е на Атанас Смирнов.
Чакай – ще се върна аз,
само чакай ти!
Чакай, дъжд ли в тъжен час
вънка заплющи,
чакай, студ ли свий свиреп,
чакай в летен ден,
чакай и когато с теб
друг не чака мен.
Чакай и когато спрат
моите писма,
всички да се уморят,
чакай ме сама.
Чакай, ще се върна аз,
да те не смути,
някой каже ли у нас:
„Забрави го ти!”
Мама мъртъв да ме знай,
брат ми поглед свел,
и другарите накрай,
всеки чаша взел,
край камината, що грей,
да ме поменат…
Чакай ме и с тях недей
пи за мойта смърт!
Чакай, ще се върна аз,
злата смърт надвил,
и ще чуеш ти тогаз:
„Той щастливец бил!”
Никой друг не издържа,
не повярва, виж –
– с чакането си можа
ти да ме спасиш.
Как смъртта ме не смути,
знаем двама тук –
– просто чакаше ме ти
както никой друг.