Това е историята на един обикновен човек – Дашрат Манджхи. Той бил изгнаник, работник, който всеки ден е трябвало да прекосява цяла планина, за да стигне до фермата, в която работeл. Този път бил коварен и често е водил до инциденти. Хората му се нуждаели от помощ, всеки ден имало риск за живота им. Той решава, че ако никой не иска да помогне на хората му, ще го направи той. Тогава, без да се замисля, отишъл и направил нещо необикновено с голи ръце.
Това е историята на Дашрат Манджхи: човекът, който преместил планина, за да може хората му да стигнат навреме до лекар.
Общността на Гелур
Годината е 1960. Работниците без земя, мусахарите, живеят сред скалист терен в отдалечения квартал Атри на Гая, Бихар, в Северна Индия. В общността Гелхур те са смятани за най-низшите в кастовото общество и са лишени от елементарни условия: водоснабдяване, електричество, училище, медицински център.
Между тях и всички основни удобства, за които винаги са копнеели, се издигала 300-метрова планина.
Както всички мусахарци, и Дашрат Манджхи работел от другата страна на планината. По обяд жена му Фагуни му носела обяд. Тъй като нямали път, преходът през планината отнемал часове. Дашрат обработвал ниви за един земевладелец от другата страна. Той добивал камъни.
Фагуни, съпругата на Дашрат, се подготвяла за коварното изкачване на планината всекидневно. Тя опаковала във вързоп роти (традиционен хляб) и купичка къри. Избрала малък съд с вода и го вдигнала на главата си. Децата ѝ седяли и си играели до колибата им в малкото мусахарско селище в сянката на планината.
Един ден обаче тя щяла да се яви пред съпруга си с празни ръце и ранена. Докато слънцето напичало жестоко, Фагуни се спънала в ронлива скала и се ударила тежко. Гърнето й за вода се счупило. Тя се плъзнала няколко метра надолу и си наранила крака. Часове след пладне тя се запътила към мъжа си. Той ѝ се разсърдил, че е закъсняла.
Но като видял сълзите ѝ, взел решение. Решил, че няма да чака някой да реши проблемите му, а ще се справи сам.
ТОЙ ПРОРЯЗВА ПЛАНИНАТА САМО С ЧУК, ДЛЕТО И ЛОСТ
Дашрат си купил чук, длето и лост. Трябвало да продаде козите си, което означавало по-нисък доход за семейството му. Той се изкачил на върха и започнал да кърти планината. Години по-късно той разказва:
„Тази планина беше разбила толкова много делви и беше отнела толкова много животи. Не можех да понеса, че е наранила жена ми. Дори и да целият ми живот, щях да ни прокарам път през планината.“
Слухът се разпространил надлъж и нашир. Работата си той започвал рано сутринта, изсичал планината за няколко часа, след това работел на полето и отново се връщал да работи в планината. Почти не спял. Селяните постепенно започнали да го уважават и започнали да даряват храна на семейството му. В крайна сметка той напуснал наемната си работа и започнал да прекарва колкото може повече време, разбивайки планината.
В един момент любимата му Фагуни се разболяла. Лекарят бил в Уазиргандж, който се намирал точно от другата страна на планината, но пътят, който водел до него, бил дълъг 75 километра. Като не успяла да измине пътя, тя починала. Смъртта ѝ не само го разгневила още повече, но и го подтикнала да продължи напред.
Задачата не била лесна. Дашрат често се наранявал от камъните, падащи от непоклатимата планина. Той си почивал и след това започвал отново. Понякога помагал на хората да пренасят вещите си през планината срещу малко заплащане – пари, с които да храни децата си. След 10 години, докато Манджи се отрупвал, хората виждали разлом в планината и някои идвали да помагат.
Започват да го наричат „BABA – баба“
Въпреки обезкуражаващите забележки на своите критици, Дашрат последователно се придържа към целта си в продължение на 22 дълги години. Заради упоритостта, издръжливостта и любовта си към покойната си съпруга той приветства деня, когато прекрачи равен проход – дълъг около един километър и широк около пет метра – и видя какво има от другата страна на хълма: „Когато аз започнах да копае хълма, хората ме наричаха лунатик, но това само запечата решителността ми.”
Манджи стана известен със своето постижение и получи държавното погребение през 2007 г. Семейството му обаче все още е бедно, а пътят, който е направил със собствените си ръце, все още е неасфалтиран. Дашрат Манджи ще бъде запомнен завинаги като „Човекът, който премести планината от любов“.
Превод и редакция: TRENDY NEWS