„Всичко е като в мъгла, болка. Много кратко време имахме заедно, но ако можех пак да го избера, пак щях да го направя. Благодарна съм, че имахме шанса да се срещнем в този живот“, това каза жената до Димо от P.I.F. Люба в интервю пред Мон Дьо в „Неделята на NOVA“.
55 дни сама. „Най-гадни са сутрините“
„Най-гадни са сутрините“, каза още Люба и добави, че всяка вечер си ляга с мисълта утрешният ден да не е в тази реалност, да се върне времето, когато Димо е бил до нея.
Че Димо е запълвал голяма част от сърцето й и животът с него е бил пълен, сподели Люба, която не е вярвала, че един човек може да заема толкова място в живота – както в нейния, така и в този на децата им.
„Не мога да приема факта, че го няма. Не мога да се разделя с него физически.“
Да се раздели с Димо, не е трудно само за Люба. Голямата им дъщеря много трудно се справя с факта, че не може да прегърне татко си. Именно детето е до Люба, когато й се обаждат от болницата, за да научи черната вест.
„Не можех да поярвам, свлякох се на земята, повтарях само не, не, не.“
Детето е имало коледно тържество в същия ден. Прибрала се в официален тоалет, щастлива и горда, че е казала стихчето си без да сбърка нито веднъж. Когато майка й се разпищяла, малката се уплашила и питала само „Добре ли е тате?“
„Най-трудно ми бе да реша с какво да го облека“.
За погребението – има предвид Люба, но макар и недоизказано, изречението носи своята тъга. Димо и жената до него винаги са били суетни, а в един момент тя трябва да вземе решение за него без него. Важно решение, последно решение.
„Как ще се оправим сега?“, пита дъщеря им.
Двете им деца се „гледат“ сами през два от дните на съвместното боледуване на Димо и Люба. На четвъртия ден от боледуването си, Люба се възстановява, Димо – е.
Тогава тя осъзнава, че положението не е в реда на нещата – той боледува вече шести ден, а симптомите са сериозни – болката в мускулите не спира, температурата не спада. Лекари, антибиотици, всякакви изследвания и сериозно проследяване на болестта.
След това идва болницата, а от Ковид отделението, Димо е преместен централна реанимация.
Четири дни преди да го изгуби, на Люба й позволяват да го види – тогава не знаят, че е последната им среща.
„Уплаших се о това колко е отслабнал. Казах му, че е силен, храбър, и трябва да вярва, че ще излезе“, казва Люба. Целунала го по ръката, а той непрекъснато питал само дали тя и децата са добре.
Звучало като сбогуване. „Не исках да е сбогуване“, споделя Люба.
За него следват дни на борба за нея – 4 дни на безсилие и безкрайни молитви.
А после остава споменът. И въпросът „Защо на него, Господи?“
