На 26 април 1986 година става нещо, което светът никога няма да забрави. В АЕЦ Чернобил, Украйна се случва най-голямата атомна авария в човешката история.
Най-страшните кошмари на инженери, ръководство, експерти и управляващи, се сбъдват – взривено е атомното ядро на единият от реакторите и то започва да пръска смъртоносна радиация, не само на територията около централата, но и над цяла Европа.
Мнозина умират почти веднага, застрашени са животите на милиони, а 33 години по-късно последствията от атомната авария продължават да се усещат, броят на погубените животи заради радиационния облак вече са десетки хиляди.
Но ако трима смели мъже не се бяха намесили няколко дни след катастрофата, погубените животи щяха да бъдат МИЛИОНИ.
10 дни след аварията в Чернобил, инженерите разбират, че всички сме поставени пред нова, много по-голяма и фатална заплаха – експлозия на ядрени изпарения.
Охладителната система на реактора се е повредила и се оказва, че сега под горящото ядро се е формирал огромен воден басейн. Без възможност да се охлажда, е било въпрос на време (и то на кратко време), докато това радиоактивно ядро се превърне в лава, която да стопи всички бариери под себе си и да достигне до басейна с вода. Ако това се случи, се получава експлозия, изстрелваща огромно количество радиация право към небето, разпростирайки я над Европа, Азия и Африка.
Експлозията има силата да разруши и останалите реактори в централата, причинявайки трагедия в ужасяващи размери – унищожението на почти цяла Европа.
„Експертите ни проучиха ситуацията и пресметнаха, че ако подобна експлозия се случи, силата ѝ ще се равнява на от 3 до 5 мегатона. Минск, който е 320 км. от Чернобил, щеше да бъде изравнен със земята, а целият континент Европа щеше да стане негоден за живот.“, разкрива един от специалистите, които са били на място.
Единственият начин да предотвратят този ад и смъртта на почти цялото европейско население, е да изпратят екип под ядрото, който да отвори ръчно шлюзовете на басейна и да източи водата. За целта специалистите решават, че са нужни трима доброволци, които добре познават подземията на централата.
Има един проблем – тримата души, които ще слязат долу, са обречени на смърт. Под горящото ядро има толкова радиация, че те ще бъдат мъртви до седмица (в най-добрия случай).
По време на съвещанието, в което събират работниците, за да поискат трима от тях да отидат на тази смела и самоубийствена мисия украинецът – старши инженер Алексей Ананенко и двама руснаци – инженер средно звено Валерий Беспалов и началник смяна Борис Баранов, стават един след друг.
Казват им, че могат да се откажат по всяко време и не са задължени, но Ананенко отговаря: „Как мога да откажа, само аз знам точно къде се намират изпускателните шлюзове?“
Били оборудвани с фенери, чиито светлини угаснали. Те останали да работят в пълен мрак, а всяка минута под тази вода, ги приближавала към гибелта им. Мъжете не се предали и продължили да опипват тръбите в тъмнината. Останали под водата по-дълго, отколкото е трябвало, но накрая успяват да отворят шлюзовете, които биха могли да спасят милиони хора. Басейнът започнал да се изпразва.
Когато тримата излизат на повърхността, са посрещнати като герои. Благодарение на смелостта им съветския народ избягва втори взрив, спасени са животите на милиони хора на планетата.
През следващите дни при тримата започват да се проявяват неизбежните симптоми на лъчева болест и в рамките на няколко седмици, и тримата почиват. Те са погребани в запечатани оловни саркофази, защото и тленните им останки излъчвали радиация.
В памет на всички съветски хора, спасили с живота си живота на милиони, е издигнат скромен бетонен паметник. Имената на водолазите не са споменати на него, макар, че подвигът им достига почти митични измерения, а фактите за съдбата им са противоречиви.
Много герои са правили подвизи заради другите, имайки макар и малък шанс да останат живи. Tези трима мъже са знаели, че нямат почти никакъв шанс, но са се потопили там, където ги е очаквала неизбежна смърт.