По времето на Рим абортите са били забранени преди и след покръстването, както и това, че извършването им е определено за престъпление. Те са включени в титула, в който се определят наказанията по законите на Сула, относно убийците и отровителите. Какво тогава се случва с човешкия плод преди и след като детето е родено?
Закрила на емрбиона
Римскоправната уредба, уреждаща статуса и закрилата на човешкия ембрион, се дължи на съчетаването на основни принципи с една богата практика, проникване на редица частни хипотези и обобщаване на нормите, които в целостта си са предназначени да закрилят бременната жена и заченатото дете в името на частните, но и на обществените интереси. Идеята за опазване на интересите на нероденото дете за римските юристи се изразява в утвърждаване на неговото съществуване по силата на природните закони, както и обявяването му за човек. В титул 5 от първата книга на Дигестите са включени в два текста, които са основна опора на тезата. Салвий Юлиан казва:
Основните белези на Западната цивилизация според Хънтингтън и днешната реалност
Тези, които са в майчината утроба, според цялото ius civilis се счита, че естествено съществуват. И поради това трябва да им се възстанови полагаемото им се законно наследство: защото ако бременна жена е попаднала в плен, детето, което е родила, ще има право на реституиране на имуществото, защото [това право] следва положението на бащата или на майката. По различно е, когато е открадната бременна робиня и тя попадне при добросъвестен купувач – детето, което роди, няма да се счита за откраднато и няма да се придобие по давност. От това следва, че по отношение на освобожденеца синът на патрона (роден след неговата смърт) ще има същото право, както за тези, които имат [жив] патрон.
Автори отбелязват Юлиановото твърдение в книга 69 от Дигестите, че почти цялото ius civile възприема заченатите деца като съществуващи по силата на природните закони.
Юристите, приравнявайки нероденото и новороденото, означавайки ги като nasciturus, вероятно следват една естествена концепция, разглеждайки детето докато е в утробата и след като се появи на бял свят за еднакво уязвими, както и с все още ненапълно установена жизнеспособност. Връзката с това е религиозните схващания за „очистването“ и ритуалите за установяване статуса на новороденото чак след четиридесетия ден от раждането му.
Водейки се от тези факти досега, лесно може да бъде разбрано защо за римляните опазването на живота на детето е било толкова важно. За разлика от българското право, където при смъртта, при развод или при липса на баща настойник на неродения остава майката, то в Рим е била изграден цял институт, който да се грижи за ембриона.
Поява на специализирания вид настойничество
Появява се специален вид настойничество, което е в полза едновременно и за майката, и за детето в утробата й. Нарича се curator ventris (настойник на утробата). В Дигестите се съдържа разгърната уредба на този институт. Основите на въвеждането на този институт, както твърди Улпиан, е че детето ще се роди и че преторът полага еднаква грижа както за родените деца, така и за тези, на които им предстои да се родят.
Американски милиардер разкрива седемте етапа във възхода и падението на империите
Тази система показва каква е била философията на римляните, относно човешкия живот и колко ценен е бил за тях. В титул 9 от книга 37 на Дигестите на първо място е издигната закрилата на бременната жена, която следва да е вдовица или разведена, но заченала преди смъртта, респективно преди развода. Настойникът е длъжен да осигури подслон, храна и грижи не само до момента на раждането, но и след него. В един текст на Гай нещата са разгледани от друга гледна точка:
Настойникът на утробата трябва да осигури издръжката на жената. За това [задължение на настойника] няма значение, ако тя има зестра, с която може сама да се изхранва, защото издръжката в този случай се дава за детето, което тя носи в утробата си. Настойникът трябва да се грижи за плащането на задълженията и да води сметките, и най-вече тези, за които в случай на неизпълнение има налагане на глоба или са обезпечени със скъпи вещи като залог.
След прочитането на този текст, може да се твърди, че институтът не е с първа цел закрила на майката, а за закрила на заченатия. Настойникът трябвало да брани нероденото дете и да следи за нормалното протичане на бременността, предпазвайки ембриона от опит за умишлен аборт, респективно от недоброжелателни лица.
Тази висока степен на закрила, дадена в абстрактен план чрез определяне на правата на nasciturus, но и конкретно чрез действията на curator ventris, има своето основание не само на хуманно и социално, но и на публичноправно ниво.
Това може да се впише в рамките на една протекционистична традиция, водеща началото си от най-древни времена спрямо бедните, болните и уязвимите членове на обществото, чрез която, в случая, се осигурява прирастът на римския народ.
Източници:
Новкиришка-Стоянова М., „Римското право и съвременното му приложение“;
Gaius libro 14 ad edictum provinciale;
Iulianus libro 69 digestorum.
