Йерусалим или Ерусалим е град в източен Израел, административен център на Йерусалимски окръг. Населението му е около 890 000 души (2013).
Разположен е на плато в Юдейските планини между Средиземно и Мъртво море. Йерусалим е един от най-древните градове в света и е смятан за свещен от трите главни авраамически религии – юдаизъм, християнство и ислям. И Израел, и Палестина смятат града за своя столица.
Основните израелски държавни институции действително са разположени в града. Палестинците от своя страна се стремят също да преместят своите там. Претенциите и на двете страни нямат широко международно признание. Повечето държави смятат Тел Авив за столица на Израел и затова техните посолства са в този град.
Първите данни за съществуването на Йерусалим се отнасят към средата на 2 хилядолетие пр.н.е.
Влиза в състава на много древни и средновековни държави. Твърде малко се знае за цитаделата, наричана Йевус, която Давид превзема през 1000 пр.н.е. и след като променя името ѝ, прави от нея средище на еврейския народ през 1004 пр.н.е.. Неговият син Соломон построява храм, крепостни стени и дворец.
До към началото на ІІІ век християните нямали особена култова архитектура. След разрушаването на Йерусалимския храм те избягвали употребата на думите „храм“ за зданията, в които се събирали на богослужения. Вместо това използвали словосъчетанията „място, принадлежащо на Господа“ или „дом на събранието“. Обикновено място за богослужение бил домът на епископа или на някой от по-богатите членове на общината. От езическа гледна точка християнството било подозрителна, дори атеистична религия, тъй като християните не свързвали почитането на своя Бог с определено място, изображение, статуя, град, свещена река, кладенец или горичка.
Колкото и да е парадоксално, за ранните християни Йерусалим много бързо престанал да играе ролята на духовен център.
Това често се обяснява с факта, че древните християни изпитвали към Йерусалим противоречиви чувства. От една страна, Младенецът Иисус бил посветен на Бога в Йерусалимския храм, но от друга – именно от този храм Христос изгонва търговците. От една страна, Йерусалим посрещнал Иисус с възторжени възгласи и палмови клонки, а от друга – това е градът, който Го отхвърлил и разпънал на кръст.
Ранните християни свързвали своите есхатологични очаквания с небесния Йерусалим, а не със земния.
За периода от първите три века на християнството имаме само едно кратко споменаване от Ориген за това, че Витлеемската пещера, в която според преданието се родил Господ Иисус Христос, била обект на разговори и сред езичниците. До ІV век нямаме никакви сведения нито за поклонения в Светата земя, нито за почитане на свещени места, свързани със земното служение на Господ Иисус Христос.
Християните от първите три века имали свещена история, но не отдавали значение на свещената география. За тях на първо място било важно това, че в определен исторически момент, „в дните на цар Ирод“, Синът Божи приел човешка плът, бил разпнат „при Пилат Понтийски“, спасил човека от властта на демоничните сили и му дарил безсмъртие.
Боговъплъщението донесло изкупление за цялото човечество и за ранните християни не било свързано с определени места и предмети. Ранната християнска апологетика се отличава с универсализъм и липса на видима привързаност към свещени места, тъй като християните не искали да имат нищо общо с местните култове на езичниците.
Това състояние на нещата било продиктувано и от някои външни обстоятелства.
Първите поколения християни нямали достатъчно финансови възможности за закупуване на големи здания. По-голямата част от приходите в общината отивали за подпомагане на вдовици, сираци и за всички нуждаещи се. По време на гоненията на християните било отнемано и малкото, което имали. Християните чувствали своята бездомност в света и били вечни скитници.
Що се отнася до Йерусалим, то градът с това име престанал да съществува през 138 г. след кървавото потушаване на въстанието на Бар-Кохба. Император Адриан преименувал Йерусалим в Елия Капитолина, променил градския план, а на Голгота издигнал храм на богинята Венера. Адриан депортирал всички евреи от града и им забранил да се появяват на неговата територия под заплахата от смъртно наказание. При това се наложило Йерусалим да напуснат и християните, тъй като римската власт не ги отличавала от евреите. Елия Капитолина била заселена с езичници.
Св. Константин Велики променил това положение.
Като открива, че християнството е религия без храмове, Константин започва да строи бързо и с размах, подобаващ на император. Тъй като домашните църкви не удовлетворявали императорския вкус, а плановете на езическите храмове неизбежно пораждали асоциации с идолопоклонството, то било прието да се вземе за основа друг архитектурен тип – базиликата.
Езическата Елия я очаквали значителни преобразования. Храмът на Венера, оскверняващ Голгота в продължение на почти три столетия, бил разрушен, а отломките му преместени на подобаващо разстояние. При разкопките в основите на храма била открита пещерата, в която след разпятието било положено тялото на Иисус, а също и св. Кръст, признат за оръдие на Неговата смърт.
Впоследствие благодарение на народната почит обстоятелствата около тази чудна археологическа находка били украсени от легенди. Единственото, което остава безспорно в тази история, е, че в апостолските времена християните не са правили никакъв опит да извадят от земята оръдието на Христовата смърт и не проявявали интерес към пещерата, в която бил погребан, нито се опитвали да търсят Живия сред мъртвите.
При св. Константин Велики пещерата, открита на Голгота, влязла в ротондата „Възкресение Христово“. Преди това, от другата страна на кръста била построена Великата църква, която св. император нарекъл „базилика, от която няма по-красива“. Св. Константин построява базиликата „Рождество Христово“ върху мястото на Витлеемската пещера и храма „Възнесение“ на Елеонската планина.
От средата и до края на ІV век строителството на църкви на свещените места в Палестина не спира.
Така например още по времето на Константин Велики на поклонниците показвали камъка, който бил на онова място в Гетсиманската градина, където Юда предал Христос, а също така и пещерата във Витиния, в която станало възкресяването на Лазар.
Към края на същия век и на двете места били построени църкви. Желаещите също така можели да посетят извора, в който ап. Филип кръстил етиопския евнух; смоковницата, на която се покачил Закхей, за да види Христос; палмата, от която отроците късали клони при тържественото влизане на Христос в Йерусалим; лечебния извор, в който Христос и Неговите двама ученици умили нозете си по пътя към Емаус…
Преди св. Константин Велики погледът на християните бил устремен изключително нагоре, към небесния Йерусалим, и в бъдещото към очакваното пришествие на Христа. Сега тяхното внимание било приковано към свещените места на земния Йерусалим и съсредоточено върху благоприятните промени, които ставали в настоящето.
По думите на литургиста Грегъри Дикс, тогава станало „примирение с времето“.
Преди християните не можели да намерят място на земята. Сега те имали духовен център, Йерусалим и свързаните с него свещени места.
Св. Кирил Йерусалимски, възкачвайки се на епископския трон в разкошната базилика на Голгота, разположена на няколко крачки от частиците от истинския Кръст Господен, казвал, обръщайки се към катехумените:
„Той разтвори Своите ръце на кръста, за да обхване с тях целия свят; защото Голгота е центърът на земята… Предишният Йерусалим разпна Христа, а сегашният Йерусалим Му се покланя.“
Перифразирайки находчивото изказване на Дикс, може да се каже, че се е случило примирение и с пространството.
Трябва да се подчертае, че стремителното изграждане на храмове само по себе си не би могло да създаде култ към свещените места и свещената география, въпреки че несъмнено е способствало за това. Ако свещените места не пораждали в душите на вярващите благоговейни чувства, а също така и асоциации със свещената история, колкото и да били украсявани, те сами не биха могли да станат духовни центрове.
Вероятно свещените места са имали скрит духовен потенциал, който оставал неизползван в продължение на три столетия. Създаването или по-точно възвръщането на християните към свещената география при св. Константин Велики определя бъдещия облик на християнството за столетия напред.
