Специалисти са установили, че най-старото дърво в България е поникнало през 345 г. сл. Хр.. Това е гранитския дъб.
През 343-344 г. в древната Сердика (днешна София) заседават над триста епископи от целия християнски свят. Най-емблематичният участник в Сердикийския събор е св. Атанасий Александрийски (около 295- 2 май 373 г.) – прочут богослов, тачен от векове и на Изток, и на Запад.
След събора светият отец потегля към Константинопол, като по предание създава манастира при село Златна ливада, Чирпанско. По пътя си минава през землището на днешното село Гранит (община Братя Даскалови, Старозагорска обл.).
Роден в Египет с неговите пустини, александрийският архиепископ е почитател на зелената природа. В село Гранит вярват, че именно св. Атанасий е „боднал“ в земята онзи жълъд, от който пониква най-старото дърво в България! Преданието вероятно е създадено през XIX век, ако не и по-късно, но все пак ни провокира да помислим какво означава за нас присъствието на този „ням свидетел“ на миналото.
Хилядолетникът от село Граните е от вида „летен дъб“.
Той е в „топ 10“ на най-старите дървета в Европа, а възрастта му е установена през 1982 г. чрез т.нар. Преслеров свредел. Оказва се, че фиданката е поникнала през 345 г. сл. Хр., наистина на следващата година от Сердикийския събор.
Източната Римска империя тогава е управлявана от Констанций, най-големият син на Константин Велики. Когато Аспаруховите българи идват на юг от Дунав, дъбът вече е бил на близо три века и половина! И е расъл не самотен, както днес, а в огромна гора.
През 1969 г. короната му е покривала площ от над един декар – 1017 кв. м, при обиколка на стъблото 7,45 м и височина 24 метра. Уви, днес „ветеранът“ е в критично състояние, а поддържащата конструкция на единствения му жив клон се нуждае от незабавен ремонт.
При толкова природозащитници, научни институти и т.н. грижи за него днес полагат единствено местните хора – кметството в Гранит, художникът Тоню Цанев и неколцина съмишленици. И все пак, Гранитският дъб има своите почитатели – фиданки, отгледани от негови жълъди, вече са посадени в Раковски и Брезово, както и при руините на средновековната църква „Св. Иван Рилски“ в старата столица Велико Търново.
Според статистиката днес една трета от територията на съвременна България е покрита с гори, но онези, които представляват стабилна биосферна система, са не повече от осем-девет процента.
Зеленото ни богатство е несравнимо с онова в миналото.
През античната и средновековната епоха пътешественици, военни, дипломати, търговци са ни оставили свидетелства за необятните гори не само по Стара планина, Средна гора, Странджа, Родопите, Рила, Пирин, планините на Македония и Поморавието, но и в равнините на Тракия и Мизия.
Хронистите на кръстоносните походи от XI-XII век са поразени от „Магнасилва Булгарика“/ „Великата българска гора“ от Белград до София. За източните български земи е характерно даденото най-вероятно от куманите още през XII век име „Делиорман“/„Лудата гора“ между Дунава и Стара планина, а и отвъд нея.
Преди „разшифроването“ на възрастта на Гранитския дъб за най-старото дърво в днешна България се приемаше Байкушевата мура в Пирин с възраст от“едва“ тринадесет века.
С няколко десетилетия „по-млад“ е чинарът в село Златолист до Сандански. Дъб от вида „благун“ на около хиляда години е доайенът на Странджа. На повече от 850 години е друг дъб от село Беренде, Софийско. Десетки дъбове на възраст между 350 и 850 години века са се запазили в отделни точки на Лудогорието при днешните градове Исперих, Кубрат, Самуил и Лозница.
Над 800-годишен е чинарът от село Долнослав при Асеновград. Сред „ветераните“ са и Кичестият габър при село Турия, Казанлъшко (на около 700 години), Дедо-Тоневият дъб при село Долна Врабча, Брезнишко (на повече от 650 години), неговият връстник от село Боснек, Пернишко, двата чинара с възраст над 600 години при Гърмен…
Няколко десетки на възраст от около 550 години са оцелелите представители на странджанския дъб, наричан „лъжник“.
Странджа е единственият хабитат в Европа на този представител на древната флора, прародител на всички видове дъб на континента.
Над 500-годишен е Големия бук при Кръстец в Тревненския Балкан. Приблизително такава е възрастта и на Славейковия дъб в кв. Лозенец в София, най-старото дърво в столицата. За съжаление, някои от емблематичните ветерани вече са изсъхнали в резултат на неумолимите закони на природата – такива са летният дъб с прозвището Слона в Еленския Балкан и Стария бряст в Сливен.
Пътешествениците по „Виа Милитарис“ – трансконтиненталният път от Средна Европа към Константинопол/Цариград и Азия поставят „Магнасилва Булгарика“ от Белград до София, понякога до прохода Траянови врата. Осем дни са били необходими, за да се премине „необятната гора на българите“. В случая обаче ще се спрем на някогашните гори в Тракия, спомен за които е именно Гранитския дъб. Да хвърлим един поглед към тяхното място в историята, включително в някои конкретни събития.
През 1084 г. българите павликяни от Филипопол/Пловдив вдигат въстание срещу византийската власт, водено от Травъл.
Срещу тях потегля главнокомандващият имперската армия Григорий Бакуриани, аристократ от армено-грузински произход, създател на прочутия Бачковски манастир. Пловдивският павликянин Травъл, който преди въстанието е бил адютант на император Алексий I Комнин, превръща в своя база останалата още от траките крепост Белятово до село Розовец, община Брезово.
Джаботикаба – Дървото, чиито плодове растат по ствола му (СНИМКИ)
Давайки генерално сражение на Бакуриани, въстаническият водач увлича византийската конница в гориста местност. Както разказва Анна Комнина, опитният Бакуриани загива не в бой с бунтовниците, а повече от нелепо – препускайки в галоп срещу врага, пълководецът се блъска в едно вековно дърво! Ако не в самия Гранитски дъб (тогава на повече от седемстотин години!), то в някой от хилядите му събратя в онази епоха…
През XV-XVIII век по време на османската власт българските гори са подложени на безогледна сеч. Тогава според специалистите са унищожени една трета от тях. И все пак, дори и тогава вековният лес в Тракия, макар и да е намалил общата си площ, продължава да съществува.
През 1564 г. Якоб Бетцек от Виена навлиза с хората си в „… една дълга гора…“ веднага след Пловдив.
Друг австрийски автор през 1572 г. нарича въпросната гора „разбойническа“, в която е имало „… забити високи пръти и на тях една колиба, в която се намираха пазачи. Те, щом забележеха пътници отдалече, удряха тъпан като знак, че е сигурно да се пътува и че няма опасност от разбойници…“
Чуждите пътешественици през XVI-XVII век обикновено спират за нощувка в село Каяли (дн. Върбица, община Димитровград), чиито жители са имали статут на дервентджии – пазачи на проход.
Разбира се, когато става дума за „разбойници“, турските власти много често имат предвид българските хайдути. Затова често горите са опожарявани като превантивна мярка срещу борците против омразното робство. В края XIX век чехът Йозех Тоужински пише, че властите „… в продължение на векове са изкоренявали и унищожавали горите – не само от стопански съображения, но и предимно по политически причини. Горите били естествено убежище и твърдина за българите. Така се стигнало до сегашното състояние – горите в цели области са изчезнали почти напълно…“
Горите в долината на Марица съществуват и в средата на XVIII век. Арменският търговец Ованес Товмаджиян отбелязва „… гъстата гора край Хюлибе (Пловдив), където нямаше път…“ Очевидно тя все още се е простирала на десетки километри по двата бряга на Марица и се е „преливала“ в горите на Родопите и Средна гора. Хората в село Гранит знаят от своите прадеди, че тамошната гора някога е била свързана с „южния Делиорман“ от Карнобат до Одрин, блед спомен, за който е местността Ормана при Ямбол.
